По-късно бяхме взети на друг кораб, с който направихме обиколка из космоса. Запознаха ни и с екипажа който беше доста голям. Почувствахме се доста невежи в тяхното присъствие, но те направиха всичко възможно да отговорят на нашите въпроси и да се чувстваме добре. Проблемът относно начина на задвижване на кораба ме интересуваше доста. Беше ми отговорено с доста подробности. Използваха се няколко различни метода и имаше кораби предназначени за различни цели, като всеки бе конструиран по различен начин на база неговата цел. Този, с който ние пътувахме, разполагаше с форма на магнетизъм, който отблъскваше земния такъв. Беше ни казано, че електричеството, което се използва на Земята е доста грубо. Това, което се използваше навсякъде другаде било форма на магнетизъм базирана на космическа енергия. Енергията биваше прихващана от космоса чрез специални колектори на повърхността на кораба и превеждана до „машинното отделение“. С помощта на индукционни бобини беше разпределяно към двете половини на кораба.
Половината която беше насочена към Земята силно се отблъскваше от нея, докато тази която сочеше към тялото над което се спускахме – в случая – Луната, силно се привличаше към нея. Казаха ни, че когато вече се намираме на определена планета силата на отблъскване може да бъде регулирана така, че кораба да може да се издига или спуска. Цялата вътрешност на кораба бе синхронизирана с мрежа от проводници. Те се грижеха за това независимо от височината на която се намирахме гравитацията да бъде винаги идеална за екипажа. Показаха ни и едно удивително просто устройство, което автоматично настройваше гравитационната сила. Не мога обаче да вляза в повече детайли. Наистина е трагедия, че западните хора са толкова скептични. Наистина има още много какво да разкажа, но ще бъде огромна загуба на време дори да започна когато ЗНАМ, че просто няма да ми повярват. Летящите чинии са истински. Много истински.
Пътуване до Венера
Вечерният вятър шумолеше нежно през дърветата на Скритата долина. Имаше атмосфера на мир и хармония – на Същества, които работеха за доброто. Ние си почивахме близо до лагерния огън. Бяхме останали само петима – аз, лама Минджиар Дондуп и още трима други (какво е станало с другите двама от седемте споменати в началото, не е ясно – бел. Alien). Ние бяхме дошли от Лхаса, преминавайки през замръзналите склонове на планините и безплодната земя. Сега бяхме останали само петима, въпреки че в началото бяхме 11. Много от нашите другари отпаднаха по време на пътя ставайки жертви на лавини, различни лишения, както и на суровия студ. Сега вече в обятията на топлата Скрита долина, ние лежахме при пълно спокойствие. Различни чудеса ни бяха споходили от момента, в който за първи път осъществихме връзка с боговете идващи от различни светове. Същите тези богове се грижеха за Земята и я пазеха да не се саморазруши. Мислехме си че днес ще си легнем рано. Бяхме си заслужили съня и почивката, защото през деня бяхме станали свидетели на тайните на големия град, който бе наполовина заровен в глетчера. Бяхме научили много, но щяхме да научим дори повече. В един момент се спогледахме чудейки се кой говори, тъй като в нашите умове се появи благ, но настоятелен глас.
– Братя, братя – елате по този път, защото ви чакаме.
Набързо скочихме един по един на краката си и се огледахме наоколо. Нямаше никой около нас, но въпреки това настоятелната команда се появи отново:
– Братя, минете по този път – ние ви чакаме.
Последвахме интуицията си, проправихме си път през оживения лагер и се запътихме към мястото където стояха машините идващи от другите светове. Те бяха заобиколени от множество същества, които извършваха различни дейности около тях. Докато се приближавахме към един от по-големите кораби, широкоплещестият слезе от него и дойде да ни посрещне, сложил ръка върху сърцето си – жест за мирен поздрав.
– Ах, братя, значи най-накрая дойдохте. Викахме ви цял час. Помислихме си че мозъците ви са заспали.
Ние се поклонихме смирени пред него, преклонихме се пред едно превъзхождащо ни висше същество, което идваше от космоса. Той се обърна и ни поведе към кораба. Ние стояхме на едно определено място до машината и усетихме как бяхме хванати от някаква силна енергия, която ни повлече нагоре. Тогава съществото се обърна към нас, прочитайки мислите ни и каза:
– Да, това е антигравитационен лъч, ние го наричаме „левитатор“. Спестява ни изкачването.
Вътре в кораба, той ни заведе в стая, в която имаше седалки подредени покрай стената. Стаята бе кръгла и ми напомни доста за кораба с който наскоро бяхме направили пътешествие. Огледахме се наоколо и можехме да видим всичко навън, все едно изобщо нямаше стени. Вече знаехме обаче, че тези стени са изградени от солиден метал, метал който бе по-твърд от всичко което познавахме.
– Братя мои, вие вече пътувахте доста надалеч, ако съдим по вашите стандарти и успяхте да устоите на много изпитания. Тази нощ ще ви отведем отвъд вашата планета и ще ви заведем на място, което наричате Венера. Ще ви заведем там само, за да ви покажем, че съществуват цивилизации отвъд всичко, което познавате на Земята. Ще ви заведем, за да направим така, че вашите оставащи дни на Земята да бъдат осветени от познанието за сегашното положение и това което би могло да бъде. Но първо нека хапнем. Доколкото знам вие точно щяхте да вечеряте.
Той даде телепатична команда след което влязоха някакви помощници, които носеха различни блюда. Единият отиде до стената и натисна няколко бутона. Една част от пода се надигна и се превърна в маса и на нея се появиха седалки, на които можехме да седнем по старомодния източен начин, а не да се „окошарим“ както правят западняците. Покривалата на блестящите чинии бяха махнати. Тези чинии изглежда бяха направени от много чист кристал. Храната бе истински удивителна. Имаше плодове с различни цветове, както и пастети сложени в кристални бурканчета. Нашите домакини се отнасяха с особено внимание към желанията ни. Широкоплещестия каза:
– Тук ние ядем само това, което природата ни предоставя. Това са плодове, които вие не познавате на Земята. Тези плодове ни служат както за хляб, така и за месо и изобщо за всичко. Тези пастети, които както сами ще се убедите, са изключително вкусни. Те са направени от ядки, които са взети от други планети от тази система.
Както ни бе казано пастетите наистина бяха доста вкусни и ние си хапнахме доста добре от тях. Вкусовете ни се видяха доста странни, но в същото време изцяло приятни. Питиетата, които ни дадоха бяха също направени от соковете на тези плодове. Помислихме си че тези хора са дори още по-хуманни дори от нас – тибетците. Те не убиваха нищо, нито пък използваха животните, за да им вземат млякото. Когато завършихме с вечерята, чиниите бяха прибрани, а масата заедно със „столовете“ изчезнаха отново в пода.
Широкоплещестият каза:
– Този път аз ще дойда с вас. Ние вече се движим.
Обърнахме се и погледнахме през стената. Нямаше никакъв усет за движение, нито пък звук и все пак ние се издигахме. Издигаме се все по-бързо и по-бързо, напускайки потъмняващата Земя. Отново можехме да видим континентите, които бяха с различни цветове и оттенъци, най-вече зелено и кафяво. Можехме да видим белите облаци и сивкаво сините води на моретата. Докато се издигахме видяхме странни светлини, които си играеха отвън „прозорците“, все едно при нас бе дошла дъгата. Но тук имаше много повече цветове от която и да е дъга. Това беше електрическо излъчване познато като „Аврора“. Изглеждаше все едно цялата Земя е опасана със златно, червено, зелено и най-дълбокото лилаво и тези цветове се полюшваха сякаш от невидим вятър.
Ние се издигахме все по-високо и накрая се озовахме в тъмнината на космоса. Земята сега изглеждаше като малък кръгъл плод, който светеше със сиво-синкава светлина. Беше доста различна от Луната – която светеше със жълтеникава светлина. Този цвят на Земята определено бе странен. Пътувайки из космоса, звездите, които бяха пред нас, променяха цвета си, а слънцето превърна златистите си лъчи в кърваво червени. Зад нас Земята изчезна. За наше голямо изумление зад нас вече нямаше нищо освен пълен мрак, чернотата на абсолютната празнота. Обърнах се с удивление към широкоплещестият, но той просто се засмя и каза:
– Братко мой ние пътуваме по-бързо от светлината така, че зад нас няма светлина, защото ние я изпреварваме, а пред нас я улавяме така, че целия видим спектър е объркан. Така че вместо бял цвят например вие виждате червен или тъмно червен, докато той се превърне в лилаво, а то в черно. Светлината, която виждате всъщност не е светлина изобщо, а илюзия на сетивата.
По-бързи от светлината
Това наистина бе впечатляващо, а ние продължавахме да се движим без никакъв усет за скорост, изпреварвайки самата светлина. Не можех да разбера как могат да маневрират при подобна скорост. Отговорът на този въпрос бе, че всичко се извършва автоматично. Бяхме като омагьосани, стоейки на местата си и гледайки навън. Виждахме ивици от светлина на черния фон, цветовете блестяха и се сменяха постоянно. Впоследствие цветовете станаха „по-нормални“. Черното премина в лилаво, а то в червено-кафяво. След това стана алено червено. После отново започнахме да виждаме точици от светлина зад нас. Звездите бяха сини и зелени, а тези които бяха пред нас – с червен и жълт цвят. Докато намалявахме скоростта по-голямата част от звездите започнаха да възвръщат нормалните си цветове. Пред нас имаше огромна топка стояща в черния океан на космоса. Тя бе напълно покрита с бели пухкави облаци. Обиколихме я няколко пъти след което широкоплещестият каза:
– Скоро ще влезем в атмосферата и слизайки долу ще можете да се разходите в един свят, който няма да бъде чужд за вас, а по-скоро странен. Корабът се спусна през белите облаци.
Широкоплещестият натисна някакъв контролен механизъм и сякаш с магическа пръчка премахна облака и всичко, което пречеше на нашия изглед. Магията на „боговете“ направи облаците невидими и ние можехме да видим под нас един блестящ свят изпълнен с по-висши същества. Докато се потапяхме все по-ниско и по-ниско, видяхме ефирни приказни градове, които се издигаха до небесата, както и огромни структури, които бяха невероятни и деликатно проектирани. Виждаха се високи кули и издути куполи, а между тях се издигаха мостове подобни на паяжини. Те светеха с живи цветове – червени, сини, лилави и златни и въпреки това не се виждаше слънчева светлина. Целият свят бе покрит от облак.
Огледах се наоколо докато профучавахме от град на град и ми се стори, че цялата атмосфера свети, всичко в небето излъчваше светлина, нямаше сенки, но нямаше и централен източник, който да излъчва тази светлина. Изглеждаше все едно цялата облачна структура излъчваше тази светлина равномерно. Тя беше с такова качество, че не можех да повярвам, че подобно нещо може да съществува. Беше изключително чиста и истинска. Накрая напуснахме градовете и пристигнахме в едно красиво и пенливо море. То беше с изключително чист син цвят. Имаше няколко малки кораба във водата. Широкоплещестият се усмихна доброжелателно в момента, в който посочих към тях, и каза:
– Това са просто кораби за удоволствие. На тази планета по принцип не използваме толкова бавни неща като тези кораби.
След няколко минути прекосихме океана и пристигнахме в друг блестящ град, който бе дори по-добър от предишните, които видяхме. В неговата сърцевина имаше празно пространство към което се приближихме. В продължение на известно време кръжахме, около града или по-точно върху тази зона, след което като по команда се спуснахме много бавно и безшумно към земята. Скоро бяхме на едно ниво с най-горните кули на този блестящ прекрасен град. Подобно нещо никой тибетец със сигурност не бе виждал. Не можехме да определим произхода на материалите. Кулите се издигаха високо в небето, а от техните прозорци можеха да се видят различни лица. Приближавайки все по-близо и по-близо можехме да различим чертите на тези лица, защото бяха ясно видими – те бяха красиви!
През целия ни престой на планетата не видяхме нито един човек, който по земните стандарти да не е стряскащо красив. Грозотата бе непозната на този свят – при това този факт се отнасяше както за телата, така и за техните умове. Преди да се усетим вече бяхме на земята. Машината се приземи доста плавно. Широкоплещестият се обърна към нас и каза:
– Вече е време да слезем от кораба, братя мои.
След това ни поведе извън кораба. Когато стигнахме до земята се огледахме за пръв път. Преди това бяхме прекалено заети да наблюдаваме с почуда метода на спускане. Сега се озовахме край хора, които очевидно ни чакаха. Те бяха официални лица с внушително изражение. Бяха високи и с чувство за достойнство и присъствие непознато за нашата планета. Един от тях пристъпи напред и наведе глава към нас. През главите ни нахлуха различни мисли – те бяха неговите мисли и се предаваха по телепатия. Той ни поздравяваше на вселенския език на мисълта. През целия процес не се чу никакъв звук, освен може би нашите неволни възгласи на удивление.
Залата на познанието
За известно време всички бяхме част от тази телепатична беседа, след което „говорителя“ се поклони пред нас и се обърна, давайки ни инструкция да го последваме. Така и направихме и след около 50 крачки пристигнахме до едно от най-забележителните превозни средства, които бяхме виждали. Те го наричаха „въздушна кола“. Беше дълго около 9 м. и левитираше на десетина сантиметра от земята. Някаква пластмасова част се плъзна настрани, така че можехме да надникнем вътре. Широкоплещестия и говорителя влязоха с нас. Ние седнахме отзад върху някакви много удобни седалки, след което с удивление осъзнахме, че отново не усещаме движение, но всъщност се движим със страховита скорост. Сградите около нас се виждаха замъглено заради скоростта и аз определено бях доста изплашен. Във въздушната кола нямаше никакви видими контролни механизми. Ние просто си седяхме, а машината ни возеше. Широкоплещестият ми се усмихна любезно и каза:
– Не се страхувай братко, няма от какво да се боиш. Тази машина се контролира дистанционно от много далеч. Скоро ще пристигнем към нашата крайна цел – Залата на познанието. Там ще бъдете приветствани и ще ви бъде показано миналото на планетата Земя, сегашното ѝ положение, както и нейното бъдеще. Но това ще бъде едно вероятно бъдеще, братко защото човекът върви по свой собствен път. Вероятностите обаче са нещо много силно и ако хората не направят промени тези вероятности, които ще видите в Залата на познанието, ще се превърнат в солидни факти.
Огледах се настрани и видях че се намираме на около 1,8 м. от земята, която проблясваше. Превозните средства и от двете страни изглеждаха все едно ще се блъснат в нас и винаги в последния момент се разминавахме. Това истински ме плашеше. Побиваха ме ледени тръпки, които лазеха по целия ми гръбначен стълб, мислейки си какво би се случило, ако две подобни превозни средства се срещнат челно с такава скорост. За момент осъзнах, че сградите, които минаваха покрай нас почнаха да го правят по-бавно. Можех дори да си мисля, че самите сгради се движат, а не ние, тъй като нямахме абсолютно никакво чувство, че се движим. Постепенно „колата“ спря, след това започна да кръжи на едно място, направи полукръг и зави наляво към някаква огромна сграда. Това бе огромна публична сграда, която бе поддържана от светещи колони. Широки стълби водеха към нея. На самите стълби имаше групи от млади хора, които очевидно чакаха да видят посетителите от Тибет. Машината продължи бавно, вероятно със скорост на бягащ човек. Издигна се до нивото на върха на стълбите, след което се плъзна през главния вход на великолепната сграда. След това спря, а някакви помощници бързаха да ни посрещнат, отвориха вратите на машината и ни помогнаха да слезем.
Огледах се наоколо в абсолютно удивление. От едната страна имаше маса покрита с нещо зелено, а около нея бяха наредени златни тронове, на които стоеше група от хора. Скоро направихме телепатичен контакт с тях. Те бяха Владетелите на Венера – контролиращи някои специфични дейности на планетата. Няма значение какво ни казаха в този момент, нито пък какво ние им отвърнахме в началото. В един момент към нас се насочи конкретна мисъл, която идваше от един от тях.
– Сега братя мои, след като разменихме ценна информация помежду си съгласно интересите си, ще ви дадем една визия за вашия свят. Тя ще включва представяне на сегашните условия на планетата ви – характерни за всички държави по света, но ще ви покажем и вероятния курс по който ще поеме планетата ви в бъдеще.
След това той се изправи, а останалите го последваха. Те ни поведоха през дълъг коридор след което всички ние, които идвахме от Тибет, спряхме неволно шокирани от удивление. Пред нас се появи тъмата на нощта – това беше абсолютния мрак на космоса, а сред него видяхме да се носи нашата родна планета Земя. Видяхме сиво-синкавите очертания на континентите, както и различно оцветени ивици в кафяво и зелено, а също и белите облаци. Можехме да видим и синкавата мъгла на атмосферата, която опасваше нашия свят.
Нашият възвишен приятел – широкоплещестият – ме докосна и прошепна на тибетски:
– Не се страхувай братко мой, защото това не е нищо повече от една симулация. Това е Залата на Спомените – Залата на Познанието за Земята. Не се страхувай от това което видиш, че ще се случи, защото всичко е базирано просто на една наука – науката на илюзията. И това, което виждаш в момента, също не е нищо повече от един свят на илюзията. Ще видиш много неща и това което ще зърнеш ще бъде „истината“.
Ние седнахме и това очевидно бе сигналът, за да започне. Бяхме се втренчили в Земята след което усетихме все едно падаме към нея много плавно. Докато се приближавахме, видяхме че това бе една различна Земя, на която се формираха континенти и океани. Видяхме удивително странни „хора“, които бяха първите обитатели на планетата. Видяхме Посейдон, Лемурия и Атлантида. Видяхме и величествените цивилизации, които процъфтяваха много еони преди тези, които споменах.
В този момент ние вече можехме да възприемем абсолютно всичко без особена изненада. Бяхме образно казано „преяли“ от чудеса и те вече нямаха власт над нас. Пред нашите очи планетата порастваше, а различните нейни нации биваха заличавани и подменяни от други. Това трябваше силно да ни заинтригува, но не би. Потенциалът ни да бъдем изненадани с нещо ново се бе изчерпил. След това ни показаха нашето собствено време. Видяхме Тибет, когато основателят на нашата религия за първи път се беше появил на тази територия. Видяхме сградите на Потала и старта крепост построена от кръвожадния цар на Тибет. Достигнахме до годината в която се намирахме в момента, след което продължихме напред в бъдещето до 3000 г. Нещата които чухме и видяхме бяха прекрасни. Усещахме все едно се намираме на Земята точно до или по-скоро леко отзад на действащите лица.
Можехме да видим и чуем абсолютно всичко, но не можехме да докосваме каквото и да е или пък хората да влязат във взаимодействие с нас. Впоследствие тези прекрасни картини избледняха към три хиляди и някоя година. Широкоплещестият се раздвижи и каза:
– Виждаш ли сега, братко, защо трябва да пазим Земята? Ако безумието на човека бъде оставено безнадзорно, ще се случат ужасни неща с цялата човешка раса. Има сили на Земята, които са съставени от хора и те се противопоставят на всяка една мисъл свързана с нашите кораби. Те казват, че няма нищо по-велико от човека на Земята и че е невъзможно да има кораби от други светове. На вас, братя мои ви беше показано всичко това, за да можете да го усетите възможно най-добре. Целта е чрез вашите телепатични познания да можете да контактувате с другите, така че да поддържате влияние.
Не знаем колко дълго бяхме на тяхната планета. Може да е било дни или дори седмици. Бяхме направо заслепени от великолепието на всичко което видяхме. Това бяха едни хора които искаха само мир – точно както и ние тибетците. Накрая дойде време отново да се върнем на Земята. Сега вече тя ни се струваше като едно доста безвкусно място. Тя просто бледнееше със своята незначителност на фона на великолепието на Венера. С тъга се качихме на космическия кораб и с тъга се върнахме в Скритата долина. Помислих си че никога повече няма да зърна толкова прекрасни неща. Но... грешах адски много, защото това беше само първото от много подобни пътувания.
(С количественото натрупване на някои силно познати фрази ясно започва да прозира „опозиционната пропаганда“, която доста тънко бива прокарвана от конкретната фракция. „Врагът“ както винаги не е директно идентифициран с неговото истинско име, като вместо това, като параван на преден план биват изкарвани някакви „зли сили“, които са заробили планетата. При това те биват представени, че са съставени от хора, което разбира се е само частично вярно, като не се посочва причината те да са „толкова силни“ на фона на конвенционалните земни технологии. Използваният по-горе израз, че обитателите на планетата се държат като „полудели кучета“ определено не е случайно изтървана фраза и крие в себе си доста подсъзнателни внушения обрисувайки някои специфични аспекти на нашата реалност. Паралелно с това определено се забелязва и някакъв опит човешкото преживяване да бъде до известна степен неглижирано и принизено за сметка на „по-възвишените“ извънземни култури – нещо твърде типично и често прилагано като „тактика“. Натъртването на факта, че Земята е колония засилва още повече този момент. Независимо от това дали описаната история е базирана на физическо или астрално преживяване (както считат повечето изследователи на темата предвид факта, че тази тематика е доста силно засегната в неговите книги) именно тези специфични нюанси показват естеството и мотивацията на подобни „контакти“... – бел. Alien)
От книгата „My visit to Venus“
Превод със съкращения: Alien
http://parallelreality-bg.com/statii/izvanzemen/secretbases/543-2015-04-08-23-03-15.html
